Станислава Чуринскиене за своя 7-годишен гений

Точно на втория рожден ден на моя син Томас специалисти ми казаха, че едва ли някога ще говори, ще учи или ще има приятели. Четири години по късно, докато седеше на масата и неохотно си ровеше в чинията, той пророни „И, Господи, присвива ме коремът”.

Втурнах се да го разпитвам как е и да го подкарвам към педиатър, но той ми подбутна стихосбирката на Райчо Ангелов „Колекция от меки минерали и души”, и възхитено отсече: „Ей тука го пише това, за корема”.

Облекчена, го оставих да се бори с храната. По същия нервен начин реагирах и когато чух от детската му уста „...с нож, забит в гърба”. Виждайки ужасения ми поглед, Томас ми връчи стихосбирка на Азиз Шакир и рече: „Тук го прочетох”.

Вдигнах рамене, посегнах примирено към рафта с поезия и му подадох „Уиски в тенекиена кутия” на Пейчо Кънев. Детето потъна в четене. С времето свикнах. Томас живее с майка, автор на шест романа със съмнителна стойност и с леля – поет и преводач, а вкъщи непрекъснато идват хора на словото. (Станислава Чуринскиене е журналистика и писателка, беше две години кореспондент на в."Преса" от евроинституциите в Брюксел, автор е на книгите „Second Life”, "Инцидент", "От Космоса с любов" и др. - бел. ред.)

Скоро след това, любимо занимание преди лягане ни стана писането на стихове. Докато заспива, той импровизира freestyle, а аз записвам, после той ги наизустява и (доста суетно) ги рецетира.

Странното в историята е, че Томас въобще не би трябвало да може да чете. Още по-странното е, че никой не очакваше от него да предозира всекидневно с поезия.

От четвъртата си година, въпреки трудностите си с формирането на реч, детето показа силен математически талант и преди да навърши пет, вече решаваше прости уравнения. Проговарянето и изразяването обаче бяха мъка още от втората година. Тогава повечето деца вече формират кратки изречения, а той мълчеше ли, мълчеше...

Няколко специалисти го категоризираха, вероятно не без основание, в аутистичния спектър – той наистина покриваше доста от критериите за безкрайно разтегливата диагностична категория, с която официалната медицина все още не може да се справи.

По ирония на съдбата, съвсем в началото на новия век, Нов Български Университет ме беше изпратил на специализация в САЩ по нещо, наречено „Четири психологии”. Ходейки на наблюдения из центрове за деца и семейства в Масачузетс, попаднах на родители, които помагат на децата си с проблеми в развитието с най-съвременните, новаторски методи на биохимията.

Тогава и не подозирах, че един ден ще ми се наложи да прилагам наученото върху сина ми.

Когато проблемът застигна и мен, една седмица не бях на себе си. После запретнах ръкави и се заех да възстановявам сина ми. Третата година от живота ни заедно беше ад – люшках се между надеждата и отчаянието. За да станат нещата още по-трудни, към онзи момент живеехме в Брюксел, където – колкото и парадоксално да звучи – грижата за деца с проблеми в развитието се заключава основно в сегрегационни практики.

Добронамерени баби и помагачи наоколо нямаше. Пътувахме до България за всичко – за добра логопедична и психологическа оценка, за терапии, за прегледи. Нагледах се на лекари с вдигнати в незнание рамене. За капак, двуезичното ми дете растеше в петезична среда. Когато, в средата на третата година, то все пак състави изречение, плаках от радост с часове.

Години наред бях домашен логопед, психолог, висях над главите на медицински кадри, прекарах със сина си над 200 часа в барокамера, където се решиха много задачи и се прочетоха много стихове. Прогресът с речта, с успокояването на хиперактивността и хиперкинетичността беше бавен, но неоспорим. Прилагахме хипербарна оксигенотерапия, терапия с аминокиселини, витамини, микроелементи.

Скептицизмът ми по отношение на ролята на металите при проблемите в развитието се разби на пух и прах, когато се оказа, че в дъното на всички трудности стои претоварване на организма на Томас с мед, на фона на нисък цинк и витамин D. Набавянето на липсващите нутриенти реши мача в наша полза. Пет години след първоначалния шок, Томас ми каза: „А тази вечер ще пиша стихотворение като какво обичам мама”. И наистина го написа.

Като майка си, и той е разжалвал ритъма и римата, а се чудя защо ли ме вижда като затворена врата, много сочен прозорец и особено - като кафява маймуна. Но е момент за споделяне... Ето стихотворението:

Обичам те като затворена врата
Обичам те като всички числа
Обичам те като цял магазин с играчки
Обичам те като кафява маймуна
Обичам те като ягода
Обичам те като ябълка
Обичам те като цяла книжарница книги
Обичам те и като една книжка
Обичам те като начин
Обичам те като сладолед с шоколад
Ти обичаш ли?
Да.
Обичам те като цяла сладкарница с торти
Обичам те като шест таблици за умножение
Обичам те като много сочен прозорец.

В началото никой не даваше шанс на Томас да излезе успешно от проблемите. Сега той показва когнитивно развитие далеч над календарната си възраст. Което също не е добре в образователна система, която търси уравниловка.

За жалост, на това ниво на здравни грижи не само у нас, а и по света, родителите на деца с проблеми в развитието са поставени в тежкото положение основно от тях да зависи дали трудностите ще бъдат надраснати. И са много неподкрепени.

За щастие, във века на интернет, е все по-лесно проблемите на децата да намират решение. Така, че да могат да четат стихове и да мечтаят.

Станислава Чуринскиене,

специалист по ранно детско развитие, председател на сдружение „Всяка дума“,

stanislava.ciurinskiene@abv.bg